По принцип не вярвам в Бог, но скоро преживях голямо
нещастие и това ме провокира да се замисля по някои необичайни за мен въпроси. Много е изписано по темата, затова ще ви го спестя и ще предложа малко нестандартна гледна точка.
Лесно е да кажеш “Аз не вярвам”, когато в живота ти всичко е наред и скоро или дори никога не си преживявал сериозни разтърсващи събития. Говоря за наистина сериозни, а не например нова работа, уволнение, печалба от тотото и т.н. Ако почине човек или е тежко болен, всеки от нас неволно се замисля дали наистина има нещо там –
“отвъд”. Иска ни се да получим потвърдителен отговор, ала никой не се е върнал за да каже.
Забелязали ли сте, че когато близък напусне този свят, дори най-големите атеисти се сещат за религията? Може и неволно да е, но го правят. Първо идва ред на бабините деветини, които в други случаи будят присмех, ала изведнъж стават много важни. Като например светнатите лампи, спряният телевизор или закриването на огледалата. После колкото и да не си вярвал, неволно палиш свещичка и се прекръстваш.
На това искам да наблегна – в тежки моменти винаги се сещаме за религията, което доказва, че нито един човек не я е отхвърлил напълно. При загуба на близък човек страшно много се засилва вътрешното желание да повярваме в Библията и нейните истории. Искаме всичко да продължи. Отказваме да приемем
Края, а понякога дори си представяме, че починалият вече е на поляна с негови родственици, които отдавна са там.
Сигурно знаете колко хора, изпадали в клинична смърт или преживели тежко боледуване, говорят за поляни, цветя, светци, гласове ... Mислите ли, че всичко е фантазия или сън? Ако да, имате ли сериозно доказателство за да не вярвате?
Последните дни от живота си баба ми изкара в нещо като полусън. Hе можеше да се движи. Но в деня, когато почина, на моменти отваряше очи, гледаше към тавана и протягаше ръка към нещо горе, което само тя виждаше. Няколко часа по-късно си замина. Повтарям: аз не вярвам в Бог. Но това наистина се случи и го видях с очите си.
Не знам какво да мисля.
